 |
| снимка: © Oh, Books! |
Битката между книгите и мен беше мъчителна. Официално – ние се обичахме. Всеизвестно беше, че си правехме взаимни услуги: аз им осигурявах известност, а те ми осигуряваха съществуване. В и д и м о отношенията ни бяха прекрасни: отварях им вратата си любезно, сърдечно и дори често пъти с обич, а те ме оставяха да правя каквото ща с тях, да ги отварям, да ги късам, да ги чета и никога не се бунтуваха. За всички наоколо книгата и аз бяхме дует стари съучастници с д о п ъ л в а щ и се характери.
Но истината беше съвсем друга.
Книгите са безпощадни завоеватели. На глед нищо и никакви, с безкрайно търпение и все по-многобройни, те окупират пространството. Скоро започват да излизат от рамките на библиотеката. Подобно на множеството охлюви в романите на Патриша Хайсмит започват да се катерят по стените, стигат до таваните, настаняват се върху камините, масите, масичките, превземат ъглите, проникват в гардеробите, скриновете и сандъците, а когато лежат по земята, се размножават по мокета или върху плочките в нестабилни и дръзки купчинки.
Няма помещение, забранено за книгите. Нищо не може да им се опре. Ония, които не успяват да достигнат салона, кабинета или стаята, се задоволяват с тоалетните, килерите, коридорите, бурканите с конфитюр, запечатаното с восък вино, прахосмукачката и кълбетата с конци. Съжителстват с паяците. Не са алергични към прах. Групирани, притиснати една о друга, те притежават стабилността и устойчивостта на неолитните побити камъни. Преди време мишките ги гризяха, но почти всички се отказаха поради числеността на множащите се корици. Мишките са доказателство, че прекомерното натрупване на печатен текст може да обезкуражи всеки.
С течение на времето книгите се превърнаха в свирепи колонизатори. Те непрестанно лакомо поглъщаха пространството; ненаситността и се проявяваше толкова по-резултатно, тъй като беше безмълвна и понеже бавните им узурпаторски набези се извършваха под вдъхващата доверие маска на културата и с благословията на професорското тяло. Истинската амбиция на книгите е да прогонят хората от библиотеките и от къщите им, да окупират цялата територия, за да си устроят грандиозно и уединено пиршество.
Преди повече от петнайсет години книгите решиха – защо пък аз? приличам ли на колониален роб? имам ли репутация на покорен гражданин? – да станат господари на моя апартамент и на вилата ми. Тогава прикривайки се зад седмичното телевизионно предаване и на месечното списание, те започнаха да ме завладяват. От този момент няма ден (с изключение на неделите и на празниците), когато да не се вмъкнат в дома ми, индивидуално или групово, носени от пощенския раздавач или от издателския куриер, сервилно оставаха на мое разположение.
Интригите им обаче ми бяха познати. И аз се бранех. За да не ме удавят, си наложих дисциплина – премахвах някои от тях всеки ден, особено в неделите и през празниците, когато завоевателите почиват. Признавам, че е подличко, но пред подобна страшна опасност зачитането на кодекса на смъртта е равносилно на самоубийство. Подреждах купчини пред външната врата, които се запътваха пред роднини, приятели, библиотеки и прочее, където продължаваха тихото си и лицемерно нашествие.
Невъзможно е тук да изброя всички хитрини, които книгите и ползват, за да наложат присъствието си. Понякога ласкаят сърцето (по-късно отново ще пожелаеш да ме прочетеш), а понякога – разума (ще имаш нужда да се консултираш с мене). За развлечение или за справка, за забавление или за тълкуване – винаги намират добър мотив, за да пожелаят да останат. Нещастният твърде сантиментален читател! Клетникът, който се съмнява в паметта си! Бедните консерватори! Горките разсеяни! Всички те биват завоювани...
За българското издание
На кратко, под формата на интервю и спомени е разказана историята на най-популярното предаване за литература във Франция "Апострофи". Водещият му Бернар Пиво и събеседникът му Пиер Нора с дисекционна точност разнищват де що има въпрос относно книгите и четенето. Ужасно интересно ще е освен за всички книжни плъхове, и за разни там журналисти, мераклии водещи и медийни изследователи.
Нашето издание има превъзходен превод, майсторски пренесъл цветущия изказ на Пиво, и не чак толкова превъзходни редакция, корекция и оформление. Въпреки всичко съм убедена, че това е най-голямата малка книжка за опияняващата страст към четенето, на която можеш да попаднеш.
Интригите им обаче ми бяха познати. И аз се бранех. За да не ме удавят, си наложих дисциплина – премахвах някои от тях всеки ден, особено в неделите и през празниците, когато завоевателите почиват. Признавам, че е подличко, но пред подобна страшна опасност зачитането на кодекса на смъртта е равносилно на самоубийство. Подреждах купчини пред външната врата, които се запътваха пред роднини, приятели, библиотеки и прочее, където продължаваха тихото си и лицемерно нашествие.
Невъзможно е тук да изброя всички хитрини, които книгите и ползват, за да наложат присъствието си. Понякога ласкаят сърцето (по-късно отново ще пожелаеш да ме прочетеш), а понякога – разума (ще имаш нужда да се консултираш с мене). За развлечение или за справка, за забавление или за тълкуване – винаги намират добър мотив, за да пожелаят да останат. Нещастният твърде сантиментален читател! Клетникът, който се съмнява в паметта си! Бедните консерватори! Горките разсеяни! Всички те биват завоювани...
За българското издание
На кратко, под формата на интервю и спомени е разказана историята на най-популярното предаване за литература във Франция "Апострофи". Водещият му Бернар Пиво и събеседникът му Пиер Нора с дисекционна точност разнищват де що има въпрос относно книгите и четенето. Ужасно интересно ще е освен за всички книжни плъхове, и за разни там журналисти, мераклии водещи и медийни изследователи.
Нашето издание има превъзходен превод, майсторски пренесъл цветущия изказ на Пиво, и не чак толкова превъзходни редакция, корекция и оформление. Въпреки всичко съм убедена, че това е най-голямата малка книжка за опияняващата страст към четенето, на която можеш да попаднеш.
1 коментара:
хубави врати.
Публикуване на коментар