Oh, Books!

Записки на стария мръсник. В памет на Чарлс Буковски

На днешната дата през 1920 година е роден Чарлс Буковски. Ако оставим настрана циничната му проза, стиховете му сякаш събират целия свят в редовете си. Сигурно е бил адски тъжен. Не, бил е адски пиян.

Долната анимация е направена по поемата му "Синята птица", с оригинално заглавие The Bluebird. Видеоадаптацията е дело на студентка от Cambridge School of Art и по идеален начин успява да предаде онова магическо усещане, характерно за стиховете на любимия ни стар мръсник.

Ах, този Чарлс!

Днес Google отбелязва 200-годишнината на Чарлс Дикенс, като с логото на началната си страница илюстрира творчеството на английския писател. Дикенс безспорно е най-известен с "Приключенията на Оливър Туист" – роман, който аз от край време искам да прочета, ама нещо все не ми се получва. Сиракът Оливър освен това е и първото дете, главен герой в английската литература.

Когато всичко навън е побеляло от сняг и е трудно да видим отвъд преспата насреща ни, какво по-добро от това да забием нос в хубава книга. И защо да не е именно на Дикенс? Поне за един ден, пък докъдето стигнем. :)

Смях през сълзи с Рей Клуун в София

Смях през сълзи, това предложи Рей Клуун на българската публика преди броени дни в София. Верен на стила си, холандският писател за пореден път успя да разсмее читателите, като този път невероятният му словесен спектакъл се състоя на живо.

Всъщност Рей Клуун гостува у нас по покана на издателство "Жанет 45", под чието лого излизат книгите му на български език. Не стана ясно дали холандският гуру идва по повод издаването на "Бог е лудост" или точно обратното – "Бог е лудост" се издава по повод идването на холандския гуру. Последното, слава Богу, не е от особено значение, понеже на всички бе ясно, че причината да сме в залата, е никоя друга книга освен "Отива една жена при лекаря".

Рей Клуун отдавна е приключил с темата за дебютния си роман, но у нас той направи изключение и отговори на всички въпроси, свързани с него. "Гостувам в България за първи път, така че има смисъл да говоря отново за "Отива една жена при лекаря" пред новите читатели", споделя холандският писател.

Въпреки невероятния интерес, които книгите му предизвикват, Рей Клуун никога не е мечтал да бъде писател. Сигурен е, че ако не е била загубата на съпругата му, днес все още я щял да работи във фирмата си за маркетинг. На дъщеря му пък нямаше да предстои да прочете романизираната история на семейството си. Макар и твърде различна от истинските събития, книгата запазва сърцевината на случилото се, което е най-важно за холандеца, посланието е предадено успешно. Carpe Diem.

Относно екранизацията на "Отива една жена при лекаря" Рей Клуун сподели, че не е взимал никакво участие в създаването й. Въпреки това смята, че лентата не би могла да се получи по-добре и дори съжалява, че сам не е написал допълнената към филма сцена в тунела.

Няма как да събера в думи всичко, което се случи и каза в малката зала в "Сфумато" преди часове. Не мога да опиша страхотното четене на издателя Манол Пейков, което в рамките на няколко минути мисля, че успя да предизвика полюсни чувства у всички. Не мога и да пресъздам спокойствието, което струеше от Рей Клуун – като на човек, потупан по рамото от смъртта, а после безгрижно подминат от нея и оставен сам да открие истините й.

Мога обаче да припомня как на едно място в "Отива една жена при лекаря" се казва, че след появата на рака "футболът отново е просто игра". Мисля си, че това е едно от най-умните и простички изречение, написани някога.

снимки: © Oh, Books!

Мъжете, които мразеха Мечо Пух

Годината е 1926-а, когато историята на любимия Мечо Пух се появява за първи път по книжарниците. Закръгленото, а според някои и глуповато, мече бързо се превръща в предпочитана компания за всички дечурлига по света. Лудориите му не пропускат и родителите, които с книгите на Алън Александър Милн вероятно успяват да погледнат на детството по един нов начин. Всеки, веднъж докоснал се до приключенията на Пух, Прасчо, Тигър и останалите герои, бива завладян от тях.

Чакай малко! А дали наистина е така?

Всъщност хората, които са били най-близко до Мечо Пух ни най-малко не са му симпатизирали. Ърнест Хауърд Шепърд, например – създател на оригиналните илюстрации към поредицата, е известен с думите си, че мрази мечето.

Когато през 1924 година англичанинът се запознава с Алън Александър Милн, той дори не подозира колко много ще съжалява за това след време. Пътищата на двамата се пресичат, след като художникът е препоръчан на Милн за илюстратор на книгата му с поеми When We Were Very Young. По това време Шепърд рисува политически карикатури в списание Punch и Милн не е убеден, че е подходящ за работата. В крайна сметка писателят остава толкова доволен от резултата, че настоява Шепърд и занапред да илюстрира книгите му за Мечо Пух.

В послените години от живота си обаче, Шепърд признава, че винаги ще съжалява, задето се е съгласил да работи по историите на Милн. Илюстрациите, които художникът им изработва, стават толкова популярни, че професионалните му постижения започват да се свързват единствено с тях. Работата му като политически карикатурист, която той е приемал далеч по-сериозно, остава на заден план – нещо, заради което Шепърд постепенно започва да нарича Мечо Пух "глупав стар мечок".

Скица на Кристофър Робин и останалите герои, от Ърнест Хауърд Шепърд

Не е много по-различно положението и със сина на Алън Александър Милн. Кристофър Робин, на когото е кръстен най-добрият приятел на Мечо Пух, също опитва да се дистанцира от книгите на баща си. Докато е все още малко, момчето няма нищо против да го свързват с лакомото мече. С навлизането в тийнейджърските години обаче, Кристофър започва да отнася все повече подигравки от връстниците си, за пряката му връзка с детските сюжети. С годините подигравките секват, но се превръщат в чисто любопитство. Стига се дотам, че Кристофър Милн се премества със съпругата си от Лондон в Дартмут. Двамата дълги години работят в семейната си книжарница и нито веднъж не прибират печалбата от продажбите на книгите за Мечо Пух.

Синът на писателя запечатва завинаги проблемите с баща си, като споделя в своя биографична книга: It seemed to me almost that my father had got where he was by climbing on my infant shoulders, that he had filched from me my good name and left me nothing but empty fame.

Рей Клуун – разбивач на книжни класации и човешки сърца

снимка: Жанет 45

Безброй много хора го намериха прекалено дързък и циничен. Също банален, блудкав и бездарен. В собствената му родина определиха дебютната му книга като "лайняна", а тя е най-доброто, на което е способен.

Може би голяма част от читателите се ядосаха на Рей Клуун, че нахално се намърда в живота им; че успя да ги натовари със своите проблеми, без изобщо да изслуша техните. Може би писателите побесняха, задето близо милион читатели предпочетоха да се усамотят с неговата книга, а не с техните. Но човекът разбира от маркетинг, а явно и от човешки сърца, защото да напишеш книга за умиращата си съпруга си е направо вратичка в дни на криза – икономическа и духовна.

"Бъркаш любовта с щастието"

Факт е, че където и да издадат "Отива една жена при лекаря" тя нахално превзема пазара и спокойно се разполага с личното време на хората. Въпреки отрицателните критики, болшинството читатели поглъщат историята без предразсъдъци и с отворено съзнание. Светът сякаш се нуждае от историята на Стейн и Кармен. Дошло е времето, в което читателите започват да търсят одушник на напрежението в умната медия, наречена Книга. Имат нужда от нещо искрено и истинско, което да ги задъжи поне за ден далеч от телевизора и лаптопа, което да им припомни колко смешна и излишна е суетата на днешния живот. Да ги накара да се запитат защо правят това или онова, за какъв дявол се държат по такъв начин, при положение, че всеки от тях утре може да отиде при един лекар и да разбере, че ще умре.

„Отива една жена при лекаря” е книгата, която успява да прониже сърцата на хиляди хора по целия свят. При това го прави толкова успешно, че след няколко години да протегнат ръка към продължението й.

"Баща и дъщеря в пустинята"

"Без нея" се появява, за да припомни на скъпите читатели, че радостното облекчение след изпитания ужас не се случва толкова лесно, колкото на всички ни се иска. Често повествователното сгъстяване на разказа в книгите отвлича вниманието и погрешно кара да се забравя за продължителния стрес. Същото се случва и в конкретния случай.

След смъртта на Кармен, татко Стейн не слиза от влакчето на ужасите, а просто се прехвърля на друго, по-различно. Младият вдовец продължава да живее с болестта на покойната си съпруга, защото ракът засяга освен болния, и хората около него. Той завинаги остава да диша във вратовете им така, че да не го забравят никога.

Как се живее с такова бреме и как се намира спасение след подобна трагедия? Стейн изведнъж преоткрива отношенията с дъщеря си, а също и с целия свят. Оказва се, че ракът може и да е разрушил брака му, но именно ракът успява да го съхрани като човек.

"Изхвърлете книгата на боклука"

А как изобщо се стига до тук? Ами, всичко почва с един оглушителен вик: "Ще ставам баща!", и после шест дълги месеца с жената, която преди голямата розова черта бе така симпатична. Но "Помощ, забремених жена си" е друга история, не толкова интересна, която смятам да пропусна...

Влез в бърлогата на откачения младеж

Има ли проблем в това да си прекалено любопитен? Със сигурност не, или поне според Тод Селби, който вероятно е сред хората, навестили най-много известни личности. В домовете им го отвежда личния му сайт The Selby, където всеки може да разгледа снимки на техните бърлоги из целия свят.

Първоначалната идея на проекта е била Селби да покаже домовете на някои свои приятели. Когато обаче през 2008 година го прави, изведнъж се оказва затрупан с мейли от посетители на сайта, които искат техните домове също да бъдат представени. И така Тод започва да посещава, заснема и публикува снимки от апартаментите на различни личности, една от които е Фредерик Бегбеде.

Интересно е да се види каква точно е бърлогата на тъй обичания и мразения френски писател, защото, макар книгите му да са цинични, в тях се прокрадва идеята за удоволствието от домашния уют. В "Мемоари на откачения младеж" Бегбеде цитира Паскал: "Всички нещастия на човек се дължат на това, че той не може да стои спокойно в една стая", което ме кара да се запитам как ли изглежда "стаята", в която Бегбеде се чувства спокоен?